Сираков: Хора като Мило Борисов ми върнаха вярата в човешките отношения и в доброто в най-чист вид

Наско Сираков направи емоционално обръщение в началото на пресконференцията, на която бяха обявени плановете за нов стадион и влизането на Атанас Бостанджиев като нов собственик в ПФК Левски. 

“Днес се обръщам към всички вас не като собственик, не като президент, не като легенда на клуба, а като левскар. Ще бъда кратък, но емоционален и за това ще си позволя да изчета следващите редове. За да съм сигурен, че ще кажа всяка дума, така както искам. Защото този момент няма да се повтори. Поне не и в моя живот.

Когато поех Левски, клубът беше не просто в труден период. Левски беше на ръба да изчезне от лицето на земята и да остане прашинка в историята на футбола. Като нещо случило се отдавна, но забравено с времето. На ръба на финансовото оцеляване с празни сметки и с дългове за десетки милиони. На ръба на доверието и на дни от това да загуби достойнството си. Тогава много хора гледаха на клуба като на безнадеждна битка и изгубена кауза.

Аз не можех да го гледам така.

2 151 дни!

Точно толкова минаха до днес от втори юни 2020 година, денят в който поех Левски.

2 151 - ако си поиграете с това число, ще откриете нещо, което на мен не ми изглежда случайно. Получава се 27, а може и Два на Седем, ако сте фен на резултатните мачове. 

Последното е част от историята ни и напомня кои сме. Другото е цел в бъдещето, към която сме се устремили. 

Аз вярвам в подобни знаци, а през изминалите 2 151 дни вярата ми беше тествана многократно.

В подготовката за днешния ден се чудех дали да се връщам толкова назад в общите ни спомени, защото знам, че няма човек в тази зала или пред екраните, който да не помни през какво преминахме. Но осъзнах, че точно тези спомени правят момента много по-сладък. И от уважение към себе си и семейството ми, имам нужда да погледна за един последен път назад и повече да не се връщам там.

За да ви потопя в атмосферата на тези дълги дни и нощи се опитайте да си представите, че в следващите 6 години няма да имате нито един спокоен ден. Всяка сутрин ще се будите с тежест, а всяка вечер ще завършва със съмнения и с въпроса дали сте направили достатъчно, за да го има Левски и утре. Представете си, че в стомаха ви има буца от напрежение, която расте с всеки изминал ден, защото осъзнавате все по-ясно, че сте поели отговорност за невъзможна мисия.

За мен това бяха години на голяма тревога. На постоянни съмнения. На конфликти и на тежки решения. На изгубени приятелства.

Това бяха години, в които се научих на нови неща - кога да замълча, как да преглъщам обидите, и как да гледам напред, вместо постоянно да се обръщам назад. Поставих себе си на второ място, защото осъзнах, че това е единственият начин да оцелея в тази безпощадна битка. И докато вадех поредния забит в гърба ми нож, си напомнях защо съм тук и какво е Левски за мен.

Въпреки, че имаше моменти, в които не знаех дали усилията ще стигнат - никога, нито за секунда, не си позволих да не вярвам в спасението на Левски.

Вярвах, защото този клуб е преживявал повече от всеки един от нас. И ще надживее всеки един от нас.

Дали си представях, че цената в личен план ще бъде толкова висока - Не.

Дали съжалявам за нещо?

Да, съжалявам, че се наложи семейството ми да плати част от тази цена. Но пък всичко това, ме превърна в по-добра версия. С други думи - освен, че побелях, смея да кажа че и помъдрях.

Тази моя версия все още се проявява от време на време и вероятно ще се случва и в бъдеще макар и по-рядко. Но, ако срещна онзи Сираков ще му кажа - "Един ден ще ти предложат акциите на Левски - много е важно да кажеш "Да"."

Колкото и пъти да се връщам мислено към този момент - винаги си казвам - струваше си. 

Но истината е, че имах и голям късмет. Късметът да срещна хора, без които нямаше да стигнем дотук. Хора, които не се уплашиха от тежестта на поетия ангажимент и не избягаха от битката. Хора, които и към момента работят в Левски. Благодаря им за усилията и за опората в най-трудните моменти. 

През тези години, хора като Мило Борисов ми върнаха вярата в човешките отношения и в доброто в най-чист вид. На него казвам - Благодаря ти от сърце, приятелю!

Благодаря от сърце и на колегите - Даниел Боримиров, Антон Краус, Христо Йовов и Борислав Георгиев. 

На всички останали казвам - Извинявайте! Каквото и да съм правил, всичко е било с мисълта, че е най-доброто за Левски. За да го има и утре!

И ако някога след 30, 40 или повече години, някой следващ ръководител види тази реч, търсейки решения в тежък период, искам да знае:

Левски не принадлежи на човека, който временно го управлява.

Левски принадлежи на историята си.

Левски принадлежи на хората.

Принадлежи даже и на онези, които още не са се родили, но един ден ще го обикнат.

Да ръководиш Левски не е въпрос на власт.

Да обичаш Левски не е въпрос на настроения.

Да останеш с Левски, когато е най-трудно, не е героизъм.

Това е чест.

И за финал, ще добавя следното.... Независимо как завърши този сезон, днес за първи път мога да кажа нещо, което дълго време не смеех да изрека на глас:

Левскари....... Успяхме!

Левски оцеля и отново е готов да мечтае.

И мога с гордост да заявя, че Левски..... Ще има своя нов дом!

От няколко месеца работим върху проект за новия „Георги Аспарухов“ - модерно съоръжение, достойно за името Левски и за неговия 12-и играч - привържениците.

Това е голяма крачка в развитието на клуба, която ще изисква нов мащаб, нова енергия и друго ниво на отговорност.

За това - имам удоволствието да поканя до мен човека, с когото ще направим тази крачка. Заедно."